Превод: Силвия Давидова-Иванова
Интервенциите на психодраматиста (водещия на този тип терапевтични сесии – бел. прев.) в психоаналитичната психодрама са основно в три посоки: терапевтът да изясни в присъствието на детето какъв е поводът за консултацията, да разкаже за техниката на психодрамата и да помогне на детето на намери своята тема и да навлезе в пространството на играта.
Третото направление се нуждае от уточнение. За аналитика е привична позицията на ненатрапване на своите смисли върху субекта. Субектът е този, който има водеща роля в структурирането на съдържанието в съответствие с неговата собствена психична организация. Едва ли подходът на аналитика би могъл да бъде друг. Та нима е възможно е да помогнеш на едно дете, ако му отнемеш избора на съдържанието? Ако му отнемеш избора да бъде във или извън непривичната, неочаквана за него ситуация, да бъде животно, дете или възрастен, мъж, а защо не жена? Понякога, но много рядко, се налага да се използват преки интервенции, при които на детето се дават за избор образи или черти на характера, или се предлага да изиграе току-що разказан епизод от реалния живот.
За сравнение: в парадигмата на Морено определянето на тема, следването на реалността е функция на водещия играта. Морено смята, че протагонистът (в случая детето – бел. пр.), оставен сам на себе си, не може да достигне нивото на спонтанност, което му е необходимо да достигне катарзис. Аналитичната психодрама, обратно, издига на преден план личната свобода на субекта.
Водене на играта. Избор на темата
Отличителна черта на тази интервенция е подробната беседа, която има за цел да уточни асоциациите, свързани с дадената тема – Какво се е случило до началото на дадения епизод? Какъв е краят на тази история? Какъв е характерът на персонажите? Защо те са постъпили точно така? Какво мислят самите те да случилото се и другите? Какви са по пол, по възраст? В какво отношение и доколко те си приличат? Точно такива въпроси се задават примерно и в процеса на изследване с проективната методика ТАТ. Субектът представя себе си опосредствано чрез персонаж, с който се идентифицира.
В беседата, насочена към изследването на темата, са приложими интервенциите като сугестията, констатацията, интепретацията.
Констатация
Тя е продължение на приемащото разбиране (емпатия – бел. прев.), чрез което в рамките на клиент-центриранта терапия на Роджърс консултантът отразява по недирективен път чувствата на пациента. Например, констатирайки, че в историята на детето всички персонажи са необичайно умни или всичко е прекалено хубаво, или просто нищо не се случва, психотерапевтът „намеква“ на разказвача, че в структурата на неговия характер присъства като основен защитен механизъм избягването. Констатацията може да се отнесе към съдържанието, в рамките на констатацията може да се обърне внимание на детето, че всички негови истории сякаш си приличат, да се посочат повторенията, противоречията. Когато ние обръщаме внимание на поведението (детето започва да говори прекалено тихо, неразбираемо, вълнува се, опитва се да отиде в другия край на игровата стая) – това също е констатация. Констатацията се превръща почти в интерпретация, когато обръщаме внимание на компенсационния аспект на темата, т.е. когато детето мечтае за нещо невъзможно в реалността.
Вербална интерпретация
Tя свързва съдържанието на историята с вътрешните конфликти на детето, но главно – дава възможност, както и при анализа на групи, да се опише динамичното развитие на отношенията между психодраматиста и децата в групата.
Вербалната интерпретация може да се приложи по отношение на самата история, да се разглежда като аналог на съня – като манифестирано проявление на латентното съдържание. Този тип интерпретация е ефективен, когато съпротивлението или изопачаването в съдържанието на историята може да се свърже с актуална фактическа ситуация в реалността: отсъствие на един от постоянните психодраматисти (хората, които работят с детето, използвайки този метод – бел.прев.), появата на нов психодраматист, присъствието на секретаря, дългото очакване на началото на сеанса, присъствието на родителите, съдържанието на предходната среща и др. По същия начин може да бъде интерпретирано и мълчанието на детето.
Интервенция чрез поведение
Тя може да бъде приложена, когато детската група вече достатъчно се е адаптирала към новата ситуация. Психодраматистът – водещият играта – мълчи от самото начало на сеанса, игнорира обичайното „Здравейте“ и не задава традиционния въпрос: „Каква история ще разиграем днес?“. Той не прави и никакви уточнения в хода на обсъждането и прекъства сеанса след половин час, за който децата така и не успяват да изберат или да си измислят тема за сценария. За детето това е истинско изпитание от реалността – малкият участник в психодраматичния сеанс се оказва пред необходимостта да съпостави измислените си персонажи с реалните си психични и социални възможности. Именно в такава ситуация детето може да прекара демаркационна линия между това, което иска и това, което може.
Разпределение на ролите
Психодраматистът фиксира повторенията, преразпределението, объркването и т.н., а така и ролите идващи от предишните сеанси или групиране на ролите в съответствие с реалните участници: мъже-жени, деца-възрастни. Професионалистът интерпретира детето понякога чрез механизма на преноса, но по-често – като съпротивление. Съпротивлението в действие – детето с поведението си сякаш казва: „Аз съм мъртъв – затова аз наблюдавам“.
Технически прийоми
1. Сугестия – често на първите сеанси психодраматистите са принудени да направят демонстрация какво се очаква от детето. За сравнение – Морено никога не играе лично, той провокира игра с окуражаване, провежда „тренинг-разгрявка“, докато в аналитичната психодрама спонтанността се провокира чрез стимулиране на потребността да се присъединиш към играещите (т.е. своеобразно съблазняване). С всяка стъпка психодраматистът по малко се отказва от водещата роля, той дава на детето да почувства колко много му е позволено в играта. Създаването на подобна атмосфера е типично аналитична работа. В тази насока котерапевтът може да отиде по-далеч – да атакува забраните с помощта на силни, груби изрази или сексуални намеци.
2. Поддръжка – освобождаващата атмосфера зависи в по-голяма степен от поддръжката, отколкото от сугестията. Например, детето е решило да избере нова роля. Ролята на независимия и знаещ какво трябва да се направи човек. За реализирането на тази роля на детето не му достига собствена зрялост -в такива случаи детето често избира психодраматиста за свой дубльор. Задачата на дубльора е да въвлече детето в играта. Честа грешка на начинаещите е следният тип реплики към детето: „Той е твой враг, трябва да се избавиш от него – какво мислиш за това?“ Въвличането трябва да се случва като на детето се помогне да действа адекватно на ролята си: „Какво трябва да направиш сега?“, да се поддържа агресивността едва след като детето само я е проявило. По този начин психодраматистът приема страната на детето, когато самото то в процеса на играта нарушава забраните от собствения си живот. Наличието на „ненаказуемост“ е необходима черта на ежеседмичните сеанси. Но психодрамата престава да бъде аналитична и се превръща в поддържаща терапия, ако сеансът всеки път завършва със символична награда от страна на водещия.
3. Интервенция чрез поведение (чрез ролята) – този способ за намеса произлиза от самата природа на психодрамата. Психодрамата изисква действия не само от субекта, но и от психодраматиста – в това е оригиналността и ефективността на откритието на Морено. Психодраматистите най-често играейки ролята, следват точно сюжета, съчинен от детето и възпроизвеждат характеристиките, дадени на персонажа. Това вече е интервенция. Има обаче ситуации, при които психодраматистите се отказват да следват сюжета. Те се противопоставят на мечтите на детето като въвеждат реалността. Детето се оказва пред необходимостта на преправя роли, да се отказва от уловките на психодраматиста. В случая, когато детето се крие зад определен брой теми, се въвеждат други такива. Понякога се налага ситуацията да се обмисли предварително. Например, да се вземе решение единият от психодраматистите да отсъства от сеанса. Такава стъпка цели усилване на трансфера. За да се форсира промяната в процеса се използва внезапно прекратяване на играта, ако тя открито способства за засилването на защитите. Ако субектът демонстрира по време на играта агресия по отношение на психодраматиста, то в този случай може да се изиграе смъртта, независимо от нарастващия страх на субекта, който не би искал да убива, а само да ранява. Многообразието от техники, разработени от Морено е един незчерпаем и все още неизползван напълно ресурс. Какво може да бъде използвано: огледалното отражение на действията на детето, изменението на ролите, постепенното усложняване на задачите. Афективното превъзпитание става възможно благодарение на това, че психодраматистите дават нови адекватни реакции на поведение на детето (различни от тези, идващи от родителите). Качествено новата ситуация позволява на детето да „изобрети“ в отговор ново ролево поведение.
4. Вербална интерпретация – независимо от формулировката, вербалната интерпретация е всъщност индивидуална психоанализа, интегрирана в игровия процес. Докато изпълнява предписаната му роля, психодраматистът прави от името на своята роля „забележки“, адресирани непосредствено към детето, сякаш обаче не се обръща към никого конкретно. Забележките са адресирани към „никой“ и са произнесени с висок глас. Последният способ на намеса е аналогичен на функцията на хората в античните трагедии и на функцията на групата при Морено. Както и в индивидуалната анализа, вербалната интерпретация може да бъде интерпретация на защитите, преноса или поведението (когато детето се смее, крие се или излиза от игровия процес).
5. Символично разбиране – аналитичната психодрама способства за изразяването на конфликти с помощта на символни образи. Например, децата често скриват мастурбацията си с обобщаващия символ „порок“. Това може да се отнесе и към употребата на цигарите и алкохола. Кастрацията се обозначава символично чрез ампутацията. Неуместната в този случай вербална интерпретация се заменя в игровия процес с групова дискусия. Психодраматистът може да превърне символа в реалност, но за тази цел той трябва да измисли история от трето лице – история на човек, имащ сходен проблем. Символът може да се променя, развива, важно е да се избягва обаче пряката интерпретация.
6. Обучаващи разяснения – те са необходими в груповите дискусии, но са несъвместими с психодраматичния процес. В началото на нашия експеримент доста бързо се наложи да се откажем от обучаващите лекции на тема „Сексуалност“, които четяхме по време на сеанса – все пак задачата на психодраматиста е да освободи личните фантазии на детето, а не да ги заменя с други.
Завършване на сеанса
На тази фаза психодраматистът използва констатация и интерпретация. Той може да обърне внимание на разликата между предложената тема и изиграния сюжет или на сходството на сюжета с реални жизнени събития. Водещият може да интерпретира събития от сеанса или целия сеанс в рамките на преноса. Много е важно обаче интерпретацииите да не ни отведат твърде далеко в дълбините на аналитичното мислене. Такива интерпретации в края на сеанса са източник на тревога за субекта. Ясните и крайни аналитични интерпретации се използват само по време на играта, ако психодраматичният процес и проблемът на детето се нуждаят от тях.
Институт за личностна и организационна ефективност 