Въведение

В този кратък преглед на начина, по който психоанализата разбира и изучава семейството, ще се опитаме да представим основните схващания на френския психоаналитик Жак Лакан¹ и неговата школа. Изборът ни се обуславя от актуалността на неговото учение и на факта, че той ни предлага и инструментите, с които да отговорим на субекта на нашето време. Време, в което символичният порядък е много крехък, а науката и технологиите го подчиняват на разстрастващите се „обекти на наслаждение в повече“, на играчките на наслаждението², както отбелязва Ан Лизи в студията си „Жак Лакан ни учи и днес“ /Лизи Ан, 2012/³. Творчеството на Лакан е един непрестанно променящ се процес. Той „се вслушва в дълбоките преобразувания в културата и се опитва да предвиди техните последствия“.⁴ В своето развиващо се учение, което следва пулса на времето, Жак Лакан не ограничава психоанализата до едно елитарно островче, вкопчена в традиционните ценности, гарантирани от Бащата в Едиповия комплекс. Така през 1967 г. той пише: „Ще настъпи време, когато ще се разбере, че да бъдеш психоналитик може да е позиция в обществото“ /Lacan J. по Ан Лизи, 2012/. Сега сме свидетели, че това време настъпва и „социалната функция“ на психоанализата вече е реалност. Психоанализата излиза от своята кула от слонова кост и навлиза в полето на социалните грижи, в болниците, детските центрове, затворите. Тя присъства в града и разговаря с обществените власти. Психоанализата се превръща в това, което Жак-Ален Милер нарича „Многофункционален обект“ /Miller, J.-A., по Ан Лизи, 2012/, и без да губи своята душа на неизменен пазител на уникалността на всеки субект, без да отстъпва от това, което няма да може да си намери място в нито една система, психоанализата понякога е единственият подслон за съвременния субект, именно защото не предлага масови решения. Това, че психоанализата „се отваря за начини на употреба, различни от първоначалното й предназначение, не означава, че ние я адаптираме към съвременните форми на капиталистическия дискурс“, казва Ан Лизи.

Свидетелства за ефектите от срещата на приложната психоанализа, ориентирана от учението на Жак Лакан, със социалната сфера, с полето на закрила на деца в риск, с приобщаването на деца със специални образователни потребности, с грижата за деца с психично страдание и хора с онкологични заболявания, можем да намерим в текстовете, представящи работата на сдружение „Дете и пространство“ в сборника, посветен на 10-та годишнина от основаването му.⁵ Текстовете, включени в сборника „Поглед отвътре“ ни дават идея за срещата на приложната психоанализа и интензивната и многолика работа в една пенитенциарна институтция. В своя текст „Жената, изтърпяваща наказание и нейните външни опори. Значението на семейната история и културната принадлежност“ авторите Диана Асенова и Станимира Начева ни говорят за последствията от смущенията във функциите на семейството като социална институция, която осигурява приобщаването на детето в света на човешката култура.⁶ Те изследват влиянието на кутурната принадлежност и на семейството върху начина, по който жените, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, осмислят живота си и това, което им се случва. „В срещите си с жените, изтърпяващи наказания, често се натъкваме на идеализация на родителските фигури и на периода на детството. Значителна част от тях описват детството си като „много хубаво”, „напълно нормално”, „спокойно” и дори „щастливо”. Авторите смятат, че тази „идеализация служи като въображаема опора в настоящия живот на жените и поставя ясна разграничителна линия по отношение на живота им преди и сега. Оставайки в плен на идеализираната си представа, жените успяват да се себесъхранят, но и да се капсулират що се отнася до затрудненията, които са ги довели в затвора“. Сходна тенденция Диана Асенова и Станамира Начева наблюдават и във връзка с идеализирането на родителските фигури, което понякога придобива проблематичен характер. Те съотнасят тази тенденция към случаите, при които бащата не е успял да присъства в достатъчна степен на семейната сцена и не е въвел детето в изискванията на социалния ред. „Бидейки вплетени в представата си за родителския идеал и лишени от възможността да му се противопоставят в реалната си среща с родителя, жените често не успяват да се отделят от собствената си представа и са обречени да живеят, ориентирани от нея“. Този малък пример от срещата на приложната психоанализа с жените, изтърпяващи наказание “Лишаване от свобода”, илюстрира и ни въвежда към темата за семейството, като социална институция и функциите на бащата и на майката.

Семейството като социална структура

Психоанализата, ориентирана от учението на Жак Лакан, е призована да изобрети начини, по които да отговори на страданието на съвременния субект и неговите затруднения, които са различни от носталгията по стария ред на Бащата. Тук е мястото да кажем, че „делото на Фройд, продължено от Лакан, се формулира, разгръща и подрежда, изхождайки от въпроса за бащата“.⁷ Фройд разкрива специфичните чувства и отношения, които съществуват в едно семейство между майката, бащата и детето/децата. За да представи и сподели своето откритие, той го назовава Едипов комплекс и показва, че малкото момче не е способно само да обича и да се възхищава на баща си, дори той да изглежда най-силният, най-добрият и най-мъдрият от всички същества. Твърде рано се появява другото лице на тази сантиментална връзка. Бащата също така бива разпознат като този, който изненадващо смущава живота на нагоните на момчето, той става модел, на който не само че иска да подражава, но също и да го отстрани, за да заеме неговото място. „Нежните чувства съжителстват с враждебните чувства по отношение на бащата и това продължава често през целия живот, без едните да могат да унищожат другите. Именно в такова съжителство на противоположности се състои характерът на това, което наричаме амбивалентност на чувствата“ /Freud, S., 1995/.⁸ Чрез посредничеството на бащата, който въплащава закона, забраняващ кръвосмешението, човешкото дете се отделя от тази, която го е родила и се грижи за него. Фройд и Лакан първо поставят акцента върху цивилизиращата стойност на бащината функция, поради това, че тя съдържа тази функция на назоваване. Тази бащина функция на езика и на разпознаване на мястото на субекта го въвежда в порядъка на социалната легитимност. Именно тя прави възможно превръщането на детето в индивид, отговорен за своя избор и своите действия. От страната на бащината функция се разполага и неговата възможност да казва „да“. Да се казва „да“ на новото, което носи всеки един субект с появата си на света, може да го направи отговорен и способен да приеме задължението да отговаря и да носи отговорност. Но както казва Филип Лакаде в студията си „Да издигнеш баща си и да спасиш майка си“, съвременната клиника, психопатологията на ежедневието, клиниката на неврозите „ни учат, че субектът, вместо да става действащо лице на собственото си съществуване, си остава по-скоро марионетка на една семейна история, на която се предоставя сляпо“.

Семейните комплекси

През 1936 година се появява първият голям труд на Лакан, който бива поканен от психолога Анри Валон да участва в написването на Енциклопедия, която той подготвя и която включва три глави: Семейството – Училището – Професията. Интересът на Лакан е насочен, обаче, преимуществено към появата и перипетиите на субекта. Истинското заглавие на неговия текст е „Семейните комплекси при формирането на индивида“.

Жак-Ален Милер отбелязва, че преди Леви-Строс той /Лакан/ загатва за сложността на формите на роднинството, като казва, че „ начините на организация на властта в семейството, законите на нейното предаване, понятията за потомство и за родителството, които са свързани с нея, законите на унаследяване и правоприемство, съчетаващи се с нея, и най-сетне тясната връзка между нея, и законите на брака /…/. Тяхната интерпретация ще трябва да бъде изяснена от сравнителните данни на етнографията, историята, правото и социалната статистика“. Всичко това, казва Лакан, утвърждава семейството като институция.

В своя труд „Семейните комплекси при формирането на индивида“ Жак Лакан предлага като ключ към теорията на развитието и на психопатологията понятието за комплекс. Както той сам се изразява това понятие не е представено от гледна точка на психоанализата, а в обобщена формула и е противоположно на понятието за инстинкт.

Лакан разглежда семейството като институция, което ще рече като символична инстанция, като поставя акцент върху относителността на матриархалните и патриархални структури или казано по друг начин, върху тяхната природа на подобия. Той доказва това като настоява върху доминирането на културните фактори над природните и обяснява в каква степен опитите да се сведе семейството до един биологичен факт или до един теоретичен елемент на обществото почиват „върху реални конвергенции между хетерогенни причини“. Семейството е социално, но също така има и семейна природа, така нареченият семеен произход. Всяко семейство – родно, осиновителско или приемно – е една социална структура. Това означава, че то съдържа връзките между съществата, които го изграждат, основани на общуването, ролите, функциите. Тези връзки също са регулирани от закони, което означава, че в по-голямата част от случаите те не са следствие от каприза на един от родителите (Holvoet, D., 2011).⁹

Семейството е не само място, в което се концентрират чувства на обич, нежност, топлота и привързаност. То е също социална структура, която (като всички социални структури) има една цел: да регулира чувствата между детето и родителите, като например сдържа несъзнаваното наслаждение между майката и детето /Лакаде, Д., 2002/¹⁰. В едно семейство не всичко е позволено. Законът за забрана на кръвосмешението, който е активен, без да бъде изказван и който забранява сексуалните връзки между родители и деца, между братя и сестри, е всеобщ. Семейството социализира малкото дете и в същото време служи за посредник между него и по-широкото обкръжение. То позволява на детето някой ден да напусне своите родители и да се интегрира в обществото.

Семейството е тази социална структура, която посреща детето, независимо от това дали то е прието добре или зле, дали е желано или не, дали е добре дошло или не¹¹. Бащата и майката, имат определена функция, която се простира отвъд любовта към децата. Родителите упражняват тези функции без да ги съзнават, те не са част от съзнателното поведение¹².

Символичното и родството. Функцията на бащата

В книгата на френския етнолог¹³ Жан Кюзание Сватбите на Марко, посветена на митовете и ритуалите в България, т.нар. символичен баща (понятие идващо от психоанализата, но на практика отдавна съществуващо в нашата народопсихология) е умело изобразен чрез сватбените ритуали. Авторът наблюдава сватбени обичаи в Банско и описва 3 начина на родство, представено в българската общност.

Чрез бащата, чрез родството, детето е включено в символичния свят¹⁴, който управлява роднинските връзки. Кой е този баща? Символичният баща няма връзка със зачеването. Както справедливо отбелязва Жак Лакан, продължението на поколенията в реалното¹⁵ не представлява такъв голям интерес у хората, какъвто предполагаме. Той не отрича функцията на реалния баща при зачеването, но отбелязва, че всеобщият интерес не е насочен към създаването, защото всеки знае, че, за да се направи дете е необходим биологичен баща. Всъщност това, което винаги е интересувало и интересува хората, е пораждането на душата от духа на бащата.

Лакан обяснява, че в примитивните общества символичният баща може успешно да се оприличи на фонтан, на извор, който бди над общността, това е духът, който дава живот на общността.

Символичният баща е духовен баща и цели да подпомогне бащата – този, който дава своето име. Понякога е трудно да ги различим, но това разграничение ясно се вижда в религията.

В монотеистичните религии Бог винаги изпълнява функцията на символичен баща, който дарява словото си на своите деца и чиято всеопрощаваща любов оказва гостоприемство на света за всеки и за всяка. Така Бог, във функцията си на символичен баща, се превръща в духовна опора на тези, които вярват в него.

Нека се върнем към трите начина на родство, описани от Жан Кюзание в Сватбите на Марко.

Първо съществува бащата, който дава живот, който предпазва, обучава, храни, разпределя благата. По време на сватбата неговата роля е обрисувана като на този, който приема в своята къща и дава храната. Той има посредствена роля, което се отразява в употребата на думата татко. Тази дума не изказва почит и уважение.

В българския език думата, която се използва, за да се изрази уважение е дядо, например: изразите дядо поп, дядо Господ. Т.е. символичният баща е извън реалния баща.

Друго близко родство е това с кума, който е и кръстник. Той осигурява символичното родство, въплъщава религиозния авторитет както при кръщенето, така и при сватбата. Той е гарант (като баща), за когото важи законът за забрана на кръвосмешението и този закон се разпростира и върху сестрите, и дъщерите на младоженците и кръщелниците. Тази функция е наследствена – предава се на неговото потомство. Ако кумът умре, тя се поема от неговия син. На сватбата в Банско кумът пожелава голямо потомство: „Да сте живи и здрави сто години, всяка стая в къщата да е пълна с деца!” Неговата роля е свързана с потомството и той е един символичен баща. Ж. Кюзание ни показва, че кума е фигура, към която кръщелникът изпитва уважение.

Ж. Кюзание описва и трети начин на родство – сродяване чрез купуване. Като че ли този начин на сродяване успешно въплъщава призива към духа на бащата. Тази молба се отправя, когато духът, който бди над семейството, не си е свършил работата. Това е зов към един нов дух – по- благосклонен, по- благоприятен, един вид заклинание срещу лошия късмет. “Купува” се дете, най-вече, за да се осигури една друга роднинска последователност в поколенията. Набавя се друго родство на детето, което вече се е появило в семейството.

Ето как Кюзание описва причините за сродяването чрез купуване: когато детето е болно, в семейството има последователна смърт на деца, детето е преживяло инцидент, застрашил живота му и т.н.

Тогава детето се “купува” с малка церемония (символично се дават няколко монети) и двете семейства се сродяват. Възрастният, който “купува” детето, има символичната функция на кръстник/кръстница. Родителите винаги се обръщат към човек, който вече има славата, че носи добър късмет.

Този обичай все още е жив в Банско. Веднъж, по време на обучение на специалисти, работещи в Център за деца с увреждания в Банско, когато лекторът споменава за този обичай и пита присъстващите дали знаят за него, две млади жени спонтанно възкликват: „Аз съм купена” и „А аз купих сина на една приятелка.”/Банова В., 2014/¹⁶

Оказава се, че първата жена боледувала често като дете. Когато е на пет години родителите й решили да я продадат на своя близка с добър късмет. Първата нощ след церемонията по купуването детето останало да спи в дома на новата си кръстница и се изплашило, че родителите му ще го оставят там завинаги.

Втората млада жена преди няколко години купила сина на своя близка, който също бил в предучилищна възраст. Оттогава за малкото момче тя е най-важният човек, то очаква тя да присъства на всичките му празници, а нейните подаръци са най-ценените от него.

В тези практики има зов за един нов символичен елемент, по-благоприятен от първия, който изяснява функцията на кръстника, а именно неговата духовната роля. Можем да отбележим, че чрез това символично свързване, забраната за кръвосмешение се разпространява върху двете семейства, което вече ни показва, че в една и съща функция са обвързани символичния закон и сексуалността.

Потвърждение за това са думите на една над 90 годишна жена от Добринище. Тя няколко пъти е купувала деца, на които им се е случило нещо лошо – едно от тях паднало във водоем, друго боледувало тежко и т.н. Тя споделя, че по време на церемонията винаги произнася следните думи: „Купувам те, чедо, на мой късмет!” В този случай ясно се вижда, че символичният баща е функция и тя може да бъде изпълнявана и от жена¹⁷.

Трябва да се отбележи също, че това, което се случва в реалността винаги изпреварва символичното – символичното започва да действа след появата на нова реалност и то не може да се предвиди.

Илюстрация за това ни дава Филип Лакаде, като се позовава на романа на Антон Дончев „Време разделно“. ¹⁸ Той си задава въпроса „Как да открием онова, което е направило за Манол, изоставеното дете, от Името на бащата символична функция“? /Лакаде, Ф., 1999/¹⁹ Според него хайдутинът Караманол е този, който намира детето в гората, където го е изоставила майка му и го взема, за да го нахрани. Той поема бащините грижи за това дете. „За латинците, да отглеждаш дете е функция на бащата, който вдига детето от земята и го приканва да гледа света“, казва Лакаде²⁰. Именно на бащата се пада отговорността да представи на детето света и да представи него самото пред света. По-нататък Лакаде обяснява, че Караманол се движи от село на село, за да се спаси от турците. Така той поверява пеленачето на майки кърмачки, след което отново хваща гората. По този начин Манол се сдобива със сто млечни братя. Тук виждаме бащината функция, която на мястото на кръвните връзки поставя символични връзки – братята на Манол, които той получава чрез млякото, което техните майки му даряват. Когато малкият Манолчо започнал да се изправя на крака, Караманол бива смъртно ранен в една престрелка. Преди да умре, той успява да направи кавал от цевта на пушката си, с която девет години вардил двата прохода. „А когато надул кавала и кавалът просвирил, потътрал се назад в гората – да умре някъде в пущинаците, като див звяр, да не могат враговете да се гаврят с главата му“ / по романа на Антон Дончев „Време разделно“/. Малкият Манолчо той поверява на дядо Галушко Белия. „На храненика си оставил само железния кавал“. Именно дядо Галушко вписва детето в символичния порядък като решава да го кръсти Манол, на името на неговия баща осиновител. По-късно го наричат Манол стоте братя. Следователно, казва Филип Лакаде, „дядо Галушко е вектора, който въплъщава закона в желанието на Караманол. Желанието на Караманол се вписва по този начин в предаването за неговия син-храненик според два регистъра“:

• Този, който веднъж умрял, дава името си на своя син – Манол син на Караманол. Но затова е необходимо посредничеството на трети, дядо Галушко, който така въплъщава тази функция на Другия, придавайки автентичност на вписването на Манол и означаващата²¹. Благодарение на това, Манол бива осиновен от едно желание, синът на означаващата Караманол;

• Този, който дава обект – кавала – този реален обект, издялан от цевта на пушка, от която никога не се е разделял. Обект извън тялото, с който Караманол прави тяло, става тук еквивалента на фалическия дар. Той е истински символ на това, което се предава от баща на син. Той играе ролята на означавата на желанието на Караманол, означаваща на неговата липса. Той ще заеме в живота на Манол, както и в този на неговия син, една специфична символична функция, илюстрираща съпротивата срещу турците, която се препредава от бащата осиновител на сина. Този кавал служи на Манол да се свърже с означаващите на своя баща хранител. Този обект илюстрира онова „което е свидетелство за желанието на бащата“. Това е инструментът, чрез който гласът на бащата непрекъснато прави така, че да бъде чуван. Манол ще го използва, за да бъде чуван от Другия, по същия начин синът му Момчил ще свири вечер, за да призовава и да кара да се чуе съпротивата на българския овчар. „Никога Караибрахим не ще успее да възтържествува над кавала присмехулник. Караибрахим, най-могъщият човек полудява от гняв, отказвайки да признае неуспеха на неговата ислямизация“, заключава Филип Лакаде²². В края на цитираната студия той се позовава на един разговор между Манол и Мирчо, малкия му син, за да приключи с историята на Манол. Манол обяснява на сина си, че него, сирачето, не е имало никой, нито да го хвърли в кладенеца, нито да му обясни кои са сарацините. Навсякъде, където сарацините отивали да вземат деца, за да ги правят еничари, първо им давали сирачета. И това било справедливо, защото завръщайки се, сирачето не би могло да заколи баща си. Еничарите били деца, които сарацините вземали, за да ги превърнат в диви и кръвожадни животни, които по-късно насилствено променяли вярата на хората. „Затова им давали да ядат човешко месо. Така българинът Страхил става най-страшния еничарин Караибрахим“²³.

Дядо Галушко – бащата осиновител на Манол – има двама сина. Но той приемал Манол като собствен син. Така в деня, в който сарацините дошли, вместо да им даде сирачето Манол, той им дава своя по-малък син. „А мене запази, казва Манол на сина си, защото нямало кой друг да ме закриля“ /Атон Дончев, „Време разделно“/.

С помощта на символичното човек се опитва да осмисли новото, което му се случва или с което се сблъсква. Не може да се назове всичко за реалното, за съществуването на едно новородено; не е възможно да се овладеят явления като смърт, раждане, болести и т.н. Достатъчно ли е да има символичен баща?

Бащата, който дава своето име на детето, е посочван от майката и е свързан с нейното желание. Той не може да бъде само символичен баща. Желанието на бащата не трябва да е анонимно: първо, бащата е мъж по отношение на една жена и второ, майката уважава думата на мъжа. Желанието на майката е насочено към един мъж, който не е анонимен. Най-често майката посвещава детето на бащата (на мъжа) и за това, ако не съществува някой, на когото може да бъде посветено (дарено) детето, то може да бъде изоставено. Желанието на майката има едно име (това на бащата) и детето е отделено от майката чрез това желание, свързващо майката и бащата. Майката принадлежи не само на детето, но също и на бащата. При наличието на тези условия детето се развива добре и е способно да поеме своя път в живота, който е избран от него, негов собствен. Функцията на родителите е да придружават, а не да притежават. Защото превърне ли се в нечия собственост, детето губи своята идентичност, за което то заплаща висока цена, която може да варира от липса на самостоятелност и инициативност до прояви на психично страдание /Банова, В., 2014/²⁴.

Майката може да придава значение на мъж, който не е бащата, понякога може да се касае за нейния собствен баща, но това не остава без последствия върху детето.

Случай от практиката на Даниел Лакаде²⁵

Това е случаят на една майка, осиновила дете на шест месечна възраст. Тя е разтревожена от грубата проява на един симптом при нейната дъщеря – нощно напикаване.

Жената през цялото време била притеснена от въпросите на дъщеря си. Страхувала се да й каже, че е изоставена от биологичната й майка веднага след раждането. За нея въпросите на детето се отнасяли само до майката и не предлогала, че то мисли и за бащата. Тя останала изненадана, когато дъщеря й настояла да разгледа книга, в която се разказвало за осиновени деца, книга, която те разглеждали заедно много пъти преди това. Но точно в този ден малкото момиченце настоявало върху съществуването на бащи. На страниците имало снимки на семейства, на които се виждали деца от всички раси с майка и баща до тях. Момичето избрало една снимка и казала: Това тука е моят баща. Изненадана, майката й отговорила: Но не, аз вече съм ти го казвала, ти си имала само майка. Именно тя те е оставила в Дома. Тя не разбрала, че това малко момиче създало партньор на въображаемата майка и чрез своя симптом – нощното напикаване, то се идентифицирало с немощния си баща и го подкрепяло в неговата функция.

Не е достатъчно да имаш име, за да се впишеш в една роднинска последователност и да й дадеш продължение. Необходимо е желанието на един баща към една жена да е подкрепено от символичния закон – бащата да припознае своите деца като продукт на това желание и това желание да продължава да се отнася към една жена, изграждайки основата на закона за забраната на кръвосмешението.

Функцията на майката²⁶

Нека припомним функцията на майката: майката е тази, която дава грижата. Тя е тази, която храни, мие, преоблича, къпе… Но трябва да се отбележи, че грижите на майката към детето са носител на един особен интерес /Роа, Д., 2002/ ²⁷, а именно – тези грижи не се осъществяват по неутрален начин, тя не ги полага само, за да отговори на потребностите на детето. Основната причина да го прави е, че те й доставят удоволствие, тя изпитва удовлетворение от грижите. Те са индивидуализирани в смисъл, че произтичат и отразяват тази особена връзка, която майката има единствено със своето дете.

Начинът на присъствие на детето, възприеман посредством неговите потребности, остава винаги загадъчен за майката. Винаги отвъд плача, отвъд кърменето, смяната на пелените, къпането, ласките, витае един въпрос, който се формулира като: Какво иска то? Какво иска от мен? Това е загадка, защото не се касае за интелектуален въпрос, а за въпрос, на който тя може да отговори само като го гушка и му дава храна. Топлината, миризмата и шумовете на майчиното тяло успокояват детето и му носят сигурност чрез усещането за нещо познато.

Съществуват и други случаи, в които това измерение на загадката предизвика чувства на тревога и страх, които парализират майката в нейния отговор и я карат да се чувства безпомощна. Ето защо някои майки казват: По-добре ще е, когато пораснеш и можеш да кажеш какво искаш. Поради факта, че не говори, за тези майки бебето се въплъщава в една императивна воля, която не минава през езика. Воля, която командва, заявка, която може да съсипе, да разруши партньора. Не е рядкост някое дете да въплъти за майката един особено жесток Свръх-Аз²⁸, който се налага насилствено. Точно в този случай се установява, че потребностите на детето не представляват за майката загадка, а сигурност: детето е една уста, която трябва да бъде нахранена, дупе което трябва да подсуши, плач, който трябва да се успокои.

В най-добрите случаи, нещата се представят единствено по този начин: потребностите на детето се приемат като въпроси, адресирани към майката и на които тя ще се опита да изобрети отговори. Нейните изобретения, това са нещата, които говори на детето. Тя изобретява един нов език, наречен майчин език /Роа, Д., 2002/²⁹. Най-често казваме „майчин език“, когато имаме пред вид езикът, който сме научили от нашите родители и от нашите учители, но те не са го измислили, а са ни го предали така, както са им го предали техните родители. Даниел Роа настоява, че за да могат нашите майки да ни пре-предадат майчиния език, е трябвало да го изобретят, като език, който може да бъде посланик на отговорите, изработени от тях, за да разрешат загадката на нашето присъствие на този свят.

Според Даниел Роа в това се състои гениалността на езика, той е всеки път изобретение на този, който е уловен в него и в същото време е предаване на начина, по който е бил получен. Факт, установен в наблюдението е, че майките изобретяват множество нови думи, за да говорят на своите деца.

Свързването на тези две явления – изобретяването и предаването на езика е основно, защото, ако езикът е само изобретение, детето ще се окаже подложено на чистия каприз на майката, а ако е само педагогическо предаване, то тогава той е изпразнен от всякакво желание, насочено към детето, като по този начин начин го оставя без убежище в търсенето на идеята какво се очаква от него. Някои ранни смущения на езика и на речта са свързани с недостига на майчин език, разбиран като находка на майката, за да окаже гостоприемство на потребностите на детето.

Майките не само говорят на своите деца – те правят мимики, люлеят ги, галят ги, мърморят, крещят, но и понякога мълчат. Именно за това всеки майчин език е изобретение, защото тези мимики, жестове и интонации са това, което дава съвсем специфична стойност на думите, които всички казват, на жестовете, които всички правят и които майките вземат от общия склад, за да говорят именно на това дете. Това е много важно, защото в тази стойност, която майката придава на думите, субектът (детето) ще може (или не) да прочете стойността, която той има, или която няма за тази жена. Приложната психоанализа /Банова, В., Жупунов, Л., 2014; Мечкунова, Б, 2014; Банова, В., 2014; Банова, В., 2015/ ³⁰ ни дава непрекъснато и много примери за това, че полагането на грижи, адаптирани към потребностите на детето, не се състои единствено в даването да суче, подсушаването, слагането да спи, а и в изобретяването на майчин език, който приема и придружава неговия собствен начин да се храни, да бъде подсушавано, да спи. Това е език, който не знае всичко и който умее и да мълчи, за да остави детето да изобрети само своите собствени отговори.

Кризата на семейството в съвременния свят

В статията си „Семейството – за какво служи то, каква е неговата функция”³¹ Даниел Роа разграничава два аспекта на семейството, които тази „криза” засяга.

От една страна това е криза в „начините на употреба”, криза в нравите, която променя социалната типология на семейството. На мястото на традиционното „нуклеарно” семейство, състоящо се от баща, майка и деца се появява множество от различни видове семейства: двойки в съжителство; семейства с един родител; семейства, образувани от следващи бракове на партньорите с природени и доведени деца; семейства на сключили еднополов брак партньори. Появяват се различни начини на сдобиване с дете – чрез сексуален акт, чрез осиновяване, чрез прокреативни методи с медицинска намеса като оплождане „ин витро”, програмирана овулация, донорство на яйцеклетки, на сперма и на ембриони, сурогатно майчинство.

Както казва Гил Кароз в статията си „Модерното семейство”³²: „Традиционното семейство не е изчезнало. То е все още тук, но е загубило своята хегемония. Това е само един от възможните договори, подходящи за създаване на едно семейство, измежду едно безкрайно многообразие от съществуващи възможности, които не са йерархично подредени”. В текста си „Семейните комплекси”³³ Жак Лакан коментира постепенното свиване на големия семеен клан в малкото съпружеско семейство, като уточнява, че в историята на семейството, съпружеското семейство е една по-сложна форма спрямо разширените семейства, свързани с племенната и клановата структура. Формата на семейство с един родител всъщност не е опростяване, а обратно – усложняване, защото всички функции на семейството се въплъщават в един единствен родител.

Вторият аспект, който отчита как семейството в съвременния свят е засегнато, е кризата във „функцията”. Модерното семейство не върши добре работата си, така че ние сме свидетели на упадък на авторитетите, което води до увеличаване на антисоциалните поведения и на насилието, особено в периода на юношеството. Този упадък най- вече се свързва с упадъка на фигурата на бащата, за когото е видно, че няма достатъчно авторитет.

Гил Кароз, отново в статията си „Модерното семейство”, свързва упадъка на бащата в съвременния свят с развитието на науката, социалния прогрес и психоанализата. Науката допринася за упадъка на авторитета на бащата чрез заместването на вярата във върховния баща, Бог, със знанието. Социалният прогрес – чрез социалните идеали, които премахват привилегиите и позицията на бащата като изключителна в ползва на социалното равенство и най-вече на равенството между половете. Психоанализата – чрез разкриването на патологичните ефекти на репресията от страна на един авторитарен баща.

Съществува една явна тенденция кризата във функцията по отношение на семейството да се приписва на кризата в начина на употреба. Тази тенденция се изказва чрез твърдението, че семейството не върши добра работа поради това, че е загубило ясните си опори, т.е. двойката „майка-баща”. Като последствие се формират две направления.

Първото е „консервативно”. В него се прославят добродетелите на семейството „от едно време”, на „семейството на татко”. Тук се поставя акцент върху съвпадението на сексуалната и родителската двойка и в това се търси условието за успешното функциониране на семейството. Съвпадението извежда на преден план разликата между местата и функциите на майката и бащата като основани на природното различие между тях – различието на половете. Според това направление дефиницията за семейство е силно рестриктивна и определя семейството като съставено от един мъж и една жена, а сдобиването с едно или повече деца става чрез сексуален акт между тях.

Второто, „модернистично”, направление е основано на съвременните социални трансформации. То прокламира един нов вид научаване да „бъдеш родител”, при което независимо от различието, чрез което човек се определя и начина, по който се е сдобил с дете, той може да се научи да бъде родител и да има дете е негово право. В това направление семейството и сексуалната двойка не съвпадат. Съществуват двойки на родителите и двойки на децата. Последицата е появата в обществото на нещо като „генерализирано родителство”. Така според това направление дефиницията за семейството е много по-всеобхватна, то е съставено от един или два елемента, мъж или жена, които са се сдобили с деца според метода, който им подхожда най-много, и който науката е предоставила на тяхно разположение.

Кризата на семейството в съвременния свят през погледа на психоанализата

В спорът между тези крайно отдалечени както в политически, така и в етичен аспект позиции, са призовани да изкажат мнението си всякакви експерти, между които психоаналитиците заемат челно място. Какво казва психоанализата по този въпрос?

В отговор на това ще се позовем на един текст, написан от Жак Лакан – „Бележка за детето”³⁴, в който той ни предлага по- скоро теория за необходимостта от семейство и ни дава конкретна и точна индикация в разбирането на клиничната картина при децата.

Семейството, казва Лакан, придава стойност на нещо, което се препредава и това препредаване е различно от задоволяването на биологичните потребности. Ако брачното семейство продължава да се поддържа, то това не е защото то предоставя грижите, необходими за биологичното оцеляване на детето. Препредаването засяга едно субективно изграждане, което предполага неанонимно желание. Ако семейството има някаква ценност, то това не е в смисъла на една идеална ценност, а защото то участва в препредаването на изграждането на субективността. Стойността на семейството е това, което вътре в самото семейство позволява изграждането на един субект. Както се казва в „Бележка за детето”: „…в съгласие с подобна необходимост се оценяват функциите на майката и на бащата”.

За какво препредаване става въпрос? В статията си „Модерното семейство” Гил Кароз подчертава, че препредаването, за което Лакан говори, не е едно препредаване на означаващи. Лакан ни освобождава от носталгията по традиционното семейство, казвайки, че това, което е важно в препредаването не е културалното натрупване, а препредаването на едно желание, което не е анонимно. Независимо дали традиционно или съвременно, съпружеското семейство на Лакан е един механизъм, използван за препредаване на желанието. Този механизъм се отнася до това как семейството удържа наслаждението и го превръща в желание, независимо че това преобразуване никога не е напълно постигнато. Акцентът е по-малко върху означаващите, които семейството носи, в сравнение с акцента върху специфичното желание, което циркулира между бащата, майката и детето.

Упадъкът на бащата и последиците за клиниката

Бащата е в позицията на третия, който регулира отношението между майката и детето. Детето желае майката, желае да бъде нейния обект, докато бащата, който създава закона, забранява майката. В същото време той забранява на майката да направи от детето обект на своето наслаждение. Жак Лакан разкрива, че освен забраняващата функция, бащата е този, който също така казва „да”. „В това „да” на бащата се съдържа съгласие, признание, оценка на стойността на находките на детето”.³⁵ Бащата е този, който поставя закона, но и този, който го нарушава и знае къде го нарушава. Така той предава закона по един добър начин, отчитайки всеки един случай, взет поотделно, т.е. особеностите на всеки един субект. „Името на бащата е бащата такъв, какъвто субектът може да го използва в ситуации, където липсват предварително установени правила, които да ни посочат как да действаме и какво да направим.”³⁶

Без посредничеството на бащата за детето има риск да се окаже в позиция да бъде обект на наслаждението на майката. В съвременния свят желанието да имаш дете е преведено като „право да имаш дете”. В статията „Модерното семейство” Гил Кароз отбелязва, че „правото да имаш дете е една версия на модерното право да имаш обекти на наслаждение.” И отбелязва, че във всеки случай на асистирано създаване на потомство е важно да се зададе въпросът до каква степен това е породено от едно желание и до каква степен е средство за наслаждение, защото последствията за детето биха били очевидно различни за отделните случаи.

В същата статия Гил Кароз изтъква, че „упадъкът на бащата излага детето на един по-основен риск, отвъд това то да е обект на наслаждението на майката”. „Бащата не само защитава детето от желанието на майката”, продължава той, „освен това той не посредничи повече между детето и цивилизацията. В резултат, детето е направо пленено, хванато от социалния Свръх-Аз, което върви ръка за ръка с науката. Струва ми се, че няма друга група, която да е толкова оценявана, измервана, третирана, лекувана, тъпкана с празно знание, както децата. И всичко това се прави, започвайки от норми и стандарти, които заместват здравия разум, който се свързва със закона на бащата. Като резултат ние сме свидетели на много феномени на сегрегация.” Без посредничеството на бащата детето би могло да стане обект на науката и на една безкрайна социална заявка.

Жак Лакан предсказа опустошението, което изравняването на различията в семейството, може да причини. В „Autres Écrits”³⁷ той изразява тази загриженост като цитира изповедта на един религиозен човек, който казал: „Стигнах до това в края на живота си да вярвам, че няма възрастни”. Като резултат от това изравняване, детето трябва да носи една тежест, която преди това е носена от големия Друг³⁸. Пример за това е ситуацията на разведените родители, които не могат да се разберат за режима на лични отношения и неспособни да решат, се обръщат към детето си с въпрос с кого от двамата би искало да прекарва повече време. Детето е оставено да решава вместо възрастните и този въпрос, насочен към него, отключва остра тревога.

На какво ни учи психоаналитичният опит по отношение на кризата на семейството в съвременния свят

Но независимо от използването на думи като „опустошение” по отношение на патологиите на съвременното семейство, за психоанализата тези феномени са обект на изследване. Тя не проповядва връщане към закона на авторитета, към закона на бащата. Първо, защото не вярва, че този баща е отговор на всичко и второ, защото изглежда невъзможно историята да се върне обратно. Но психоаналитиците не могат да останат безразлични към тези въпроси. Те се опитват да наблюдават тези събития, да ги изучават и да не ги подкрепят или да им се противопоставят по един генерализиран начин, а да определят позицията си спрямо тях по отношение на всеки случай, който клиниката представя.

Даниел Роа завършва статията си „Семейството – за какво служи то, каква е неговата функция” с това, че „що се отнася до семейството, психоаналитичният опит ни учи на голяма предпазливост и голяма смелост”. Той обосновава голямата предпазливост с констатацията, че всеки, в зависимост от по-малко или повече сложното си семейно положение, си изобретява свое семейство и вследствие на различните срещи в живота си намира опори, които изпълняват „функцията на майка” и „функцията на баща”. Поради това нямаме право да оспорваме тези изобретения и да налагаме идеали, които не подхождат на субекта и следва да се отнасяме с уважение към семейните конфигурации, които срещаме.

Психоаналитичният опит ни учи на голяма смелост по отношение на семейството, защото както завършва статията си Даниел Роа: „няма никакво основание да се оставим да бъдем сплашени нито от традиционния, нито от модернистичния дискурс; тези два дискурса целят да поддържат насилствена сегрегация било чрез поръчителството на традиционния баща, било чрез поръчителството на свободния пазар. Тази сегрегация инфантилизира родителите и поставя децата на мястото на обекти – на авторитарно възпитание или на ширпотреба. Психоанализата припомня, че тази сегрегация се изгражда там, където разпознаването на различието се отказва и че единствената отговорност е отговорността на срещата на един мъж или на една жена със своето сексуално същество. Едно семейство се изгражда върху тези несъвършени начини за справяне с реалното и това му позволява да посрещне децата, които всеки член на съпружеската двойка е създал”.

Банова, В., Жупунов, Л., Съобщаването на увреждането – отправна точка в работата с родителите на детето в сб. Връзки, раздели, срещи, ДАЗД, 2014

Банова, В., Основни опорни точки в работата с детето и родителите в сб. Връзки, раздели, срещи, ДАЗД, 2014

Банова, В., Осиновяването и приемната грижа: два начина да дадеш на детето „корени и криле“ в сб. Посрещането на детето, ДАЗД, 2015

Лакан, Ж., Семейните комплекси, Сиела, 2008

Лакан, Ж., Deux notes sur l’enfant, публикация на интернет страницата на Българско общество за лаканианска психоанализа

Кароз, Г., Мodern family, публикация на интернет страницата на ICLO-NLS

Роа, Д., Законите на гостоприемството в сб. Посрещането на детето, френско-български обучителен проект Да растеш без родители, София, 2002

Роа, Д., Семейството – за какво служи то, каква е неговата функция в сб. Тревогата и бащата, издание на Групата на Фройдистко поле в България, издателство „Унипрес”, София 2009

Стивънс, А., Бащата, който казва „да” в сб. Логиката на езиковия изказ в психоаналитичната клиника, издание на Групата на Фройдистко поле в България, София 2002

Роа, Д., Съществуват толкова бащи, колкото са нужни на субекта в сб. Бащите днес, Сборник материали от II Колоквиум Жак Лакан в България, издателство „Сиела”, София 2012

Лакаде, Ф., Как детето се свързва, осиновява и разделя от другия? в сб.: Да растеш без родители, София, 1999,171-184

Holvoet, D., L’enfant des complexes familaux à: Peurs d’enfants, NAVARIN, 2011, pp. 147-154

Лакаде, Д., Семейството – първата структура за посрещане на детето в сб. Посрещането на детето. Законите на гостоприемството, София, 2002, 55-66

Мечкунова, Б., Детски кът за развитие или как да подкрепим детето по пътя на преоткриване на живота в семейството в сб. Връзки, раздели, срещи, ДАЗД, 2014

Jacques Lacan, „Autres Écrits”, Seuil, 2001